неделя, 12 юли 2009 г.

...първично


Кога за последно ядохте плод или зеленчук, саморъчно откъснат..? Това е моята последна ябълка, миналогодишна, първична и лично откъсната от дървото от градината на баща ми....Тя ме навява спомени от времето, когато брането и яденето на вкусни плодове за мен беше като ритуал.Взимам голямата купа и тичам в градината да си набера малинки и ягодки, после измивам и обилно посипвам със захар, поседяват малко (ама не много, че не мога да им устоя) и лапам :) Онзи ден докато се разхождах, видях на пазара малинки....може и да са хубави, ама като бабините няма....И как си правех "дъга" с маркуча над ягодите...Пускам силно водата, натискам с пръстче, и над ягодите в слънчев ден ставаше дъга....само се чудех как да мина под нея, да пробвам вярно ли е....който мине от момиче момче ставал ....и обратно ...чудно :)

...и как не загинах геройски :)

В онези дни беше на мода пързалянето с найлони по снега..Мода ли, липса на пари за шейни и ски ли..незнам, но с найлоните удоволствието беше мноого екстремно и...болезнено.Та в един многоснежен ден се качваме с братовчед ми на хълма пред къщата на село (китна полянка през лятото, стръмна с песъчливи скали накрая, отвесно завършващи до пътя)...Аз, героинята с найлона решавам да се пусна от най-високото, без да си давам сметка колко бързо се пързаля с найлон...нали ми е за пръв път.Яхвам найлона и юруш по хълма...ама за беля не тръгвам по полянката а към отвесните скали....тупур-тупур...виждам небето-земята-небето-земята...черно ми е, светло ми е....летя по скалите сякаш час, а съм се спуснала за минута....Боли ме всичко, едвам вървя...събирам си найлона и бегом вкъщи да оценя щетите, че като се приберат нашите....тогава си мислех че космонавтите минават същите изпити :)

...за армаганите

...нямах по-желан армаган от круши посред зима...едни такива голееми, жълто-зелени, миришещи на мед и лято...А самите круши ги носеше в дома на баба нейния брат.По-малък беше, и все той гостуваше ;) Седим си с баба в нейната кухничка на столчетата, до печката, печем си орехи, а тя преде голяма къделя вълна...и се появява дядо Кръстю с голяма торба златни круши, ябълки, грозде и още куп лакомства от магазина.И всичко за мен, за Ванюшка :) Много мил спомен..Човека преминал почти цяло село в снежния ден, да дойде да ни види и да донесе армаган...

Експедицията

Освен да играя с кукли и "на учителка" най-много обичах да изучавам околностите на селото....И то със съмишленик, моята приятелка Ечка ;) Дребно русокосо и синеоко създание, което ми носеше чантата до училище, и не само моята...и за капак на всичко искаше по две "за да има равновесие"....Обаче когато имаше сняг, не си давах чантата, а сядайки върху нея, се спусках по стръмния път към училище...и Ечка правеше същото.Сякаш е било преди 100 години.
Та за Експедицията.Взимаме сандвичи, вода и поемаме по Хълма.Да се обележи- 2-3 клас сме били.Ентусиазъм бол.Ще ходим да видим какво има зад Голямата гора.Лято е.И жега.И нашите ги няма, че кой ли ще ме пусне иначе....Тръгваме по тясната пътечка до дола, обрасъл в храсти, трънки и високи треви.Реката е наблизо, и макар и малка, си е препятствие за нас.Умираме от страх, докато прескачаме водата, стъпвайки по хлъзкави камъни...По-късно направиха мост, ама реката пък пресъхна...И нагоре по билото.Не че е високо, но е доста каменисто и напечено от жегата ти се вижда като летен Еверест.Вървим една след друга и се окуражаваме с песни...май бяха пионерски ;)...Ама колко ни силата, сядаме да ядем почти до билото на хълма.И в момента в който седнахме, скочихме като ужилени при вида на една змия...И бягай, и тичай, и викай......ама в неправилната посока...влязохме в гората на Хълма пищейки уплашено.А там едно мрачно и непознато....само дървета...Лутахме се поне 2 часа докато видим края на гората и светлина...А като излязохме - пак непознато- от уплахата си сме тичали и изходили почти целия хълм и сме се озовали на другия му край почти до кариерата....Е, криво-ляво се добрахме до вкъщи, приключили безславно експедицията.Мръсни, изплашени, уморени...ама доволни....

Котешка ми работа

Какво ли не съм правила като малка, не бях чак толкова лудо дете...но определено най-голяма слабост ми бяха котките :) Имах си една шаренка с черно, бяло, кафяво и рижавко...Маца се казваше, и се появи в къщи след приятелско гостуване на браточвед ми (гостуващ на село) у неговия приятел Тони.Та Тони се отървал, а ние получихме миличко коте. Какви гонитби, какъв тормоз е преживяло това коте ( а аз си мислех че му харесва да си "играем" ).На втората година Маца роди четири котенца.Разбира се, веднагически бяха кръстени от мен с многоприемливи котешки имена като Зоя, Чочо, Дебеланчо и Бебчо.Смях :) И за да не им е скучно, както и на мен, ежедневно се изпълняваше следният ритуал:

1.Взимаме леген с топла вода
2.И много шампоан
3.Пет щипки за дрехи
4.Кърпа
5.Сешоар

Начин на приготвяне: :)

Донасям котетата с майка им до легена с вода, разположен на средата на двора.На всяко коте закопчавам ушичките с щипка за дрехи (бях чела, че така стоят мирно), и започвам да ги къпя, после с кърпата и сешоара.Пълна идилия.Обаче докато номер 1 е в банята, другите офейкват, та след това тичам за тях и пак отначало.И цялата съм мокра, обаче ми е весело.Одрана съм, ама кой ти гледа....После тичам за ракията да си промия раните, че да не ги замърся....А съм била 1-2 клас най-много :)

За да са щастливи котетата, трябва и да са красиви...затова с една малка ножичка кръц-кръц....и мустаците им изчезват...Не ми го побира ума как съм могла да го направя....

...за мекиците и пчелите

Любимо кътче на село беше старата къща на баба.От 1900 година някъде съществува, че даже май от по-рано.На покрива няма керемиди, а големи каменни плочи.Има тераска "миндерче", заобиколено от лози хамбургски мискет, най-вкусното грозде от детските ми години.Наоколо цветенца-лалета, игличини, нарцис, и ще много, на които така и не знам имената.Обаче на вид ми харесват всичките.Следва градина с домати- пак най-вкусните от детството ми и разни други зеленчуци.
Обаче всичко това е нищо без гледката, която се разкрива от миндера- каменисто дере, заобиколено от два-три високи хълма, с много малки пещери и малка рекичка.И като станеш сутрин и погледнеш маранята, обвила всичко това и едва проблясващото слънце...Красота...А в далечината се вижда леко отгоре центъра на селото и пътят към Хълма.И неизменната закуска на баба- мекици с мед и чай от липа...Тия прословути и любими за мен мекици се правеха доста често и задължително, когато имаме гости.Тогава похвалите за тях бяха много, пък и то как да устоиш на мека отвътре златиста мекичка с хрупкава коричка и намазана с домашен билков мед...мм, колкото и да ги правя сега, все не са същите.И закуската се сервира на масичката на миндера, до лозата с кехлибареното грозде и много жужащи животинки.

...и за любовта към виното...и бирата


И една весела случка от малко по-ранните ми години.Оставили ме нашите да ме наглежда брат ми, по-голям от мен с 11 години.Значи аз на 3-4, той на 14-15.И понеже съм била доста палавичка, се чудел как да ме укроти сигурно.За по-ефикасно решил да ми дава в една малка чашка червено вино...И после питал "Харесва ли ти" и аз "Да" и давал още...и още...и така докато се прибрали нашите :) Та ме завели на лекар :)Явно оттогава е зародена любовта ми към алкохола ...мм ама пък обичам бира повече, отколкото вино...но там виновен е баща ми :) Семейство алкохолици- ще кажете, ама не съм виждала никой никога пиян.Сега пък ще кажете-че как да ги видиш като ти си пияна преди тях...
Ама най-любимо ми беше като отида в работата на баща ми (началник-автогара,голяма служба по онова време) и да отидем в снекбара.Там се ядяха едни кебапчета, едни салатки, едни кюфтенца и имаше най-най хубавата бира :)Ама аз само си пийвах от неговата, че изглеждах подозрително малка.И после в кабинета му на едни въртящи се кресла по цял ден се мотаех.Най впечатляваща беше колежката в съседната стая- дебеланка с мноого саксии теменужки на прозореца, която все ме канеше да ям някакви нелюбими неща :)Че даже и теменужки ми даде да си посадя, обаче не се хванаха- то хич ме няма в цветарството още от малка.